Безпомощност… Детството със сигурност е най-трудният период от живота на човека. Много хора никога не излизат от него.
Помисли каква е позицията, в която е поставено невръстното дете: То е зависимо за своето оцеляване поради характерната за тази възраст незрялост. И е лесно внушаемо, защото е безкритично, няма логическо мислене. Най-вече е лоялно в своята отдаденост да копира, имитира и подражава, за да принадлежи. “Обичаш ли ме? Добро момиче ли съм? ” е негласния въпрос, който напира в детските очи.
И когато атмосферата у дома стане нетърпима, няма къде да избяга. Безсилно е да я напусне.
Много често самите родители са безпомощни да се справят с напрежението. И те самите някога са били наранени деца.
Много деца не помнят най-ранните си години. Сякаш са ги изтласкали дълбоко в подсъзнанието. Просто много силно са ги разстърсили.
Какво беше посланието, което ти получи от родния дом?
Много е вероятно да си била засипвана с изисквания и очаквания.
- Не се отпускай. Действай, да станеш човек.
- Да завършиш с отличие, да се задомиш навреме.
- Дом да си построиш.
Какво беше онова, което трябваше с голямо “Т” и ти се напрягаше пряко сили. От обич. Поради своята лоялност. От страх от отхвърляне. От нужда за принадлежност. С цел оцеляване.
Очакванията на мама и татко за теб, са станали аршин, с който измерваш и до днес своята стойност . Своята степен на “щастие”. И в същото време си поставила себе си на последно място.
Други хора сега са заели авторитетната позиция пред теб. И сякаш все още си дете. Безпощадна към себе си.
Ако не правиш каквото трябва, мама ще ти се разсърди. Няма да те обича. Ще те каже на татко. Това беше тогава. А днес? Сами не се обичаме. Сами се критикуваме като провалени, незаслужаващи.
Заучената Безпомощност
Понеже не успяхме да поддържаме мама усмихната, татко горд, останахме с едно усещане: “Ами не мога. Не успявам така, както се очаква.” И това безсилие става като печат за цял живот.
Аз съм тази, на която не й се получава добре. Тази, която има потенциал, ала не е достатъчно подготвена, образована, твърде е млада, твърде е стара. Често чувам да казват: Искам, ала не мога. Не мога да се накарам да…. Страх от провал. От недоволство. Отхвърляне на себе си.
Ето такива емоции ни изпълват днес. Отлагат се като токсини в клетките ни. Разболяват ни. Осуетяват плановете ни. Стопират ни.
Още на 20 годишна възраст, всеки човек е пълен до пръсване с отровни тежки емоции, неотработени, станали хронични.
И с какви средства разполагаме, за да се прочистим от тях? Да освободим ума си? В ежедневен план?
Как да повярвам в “Аз МОГА”
Регресията е метод от аналитичната хипнотерапия, с която се прави директна комуникация с подсъзнанието. Това е тази част на ума, където се пазят спомените и вярванията от минали опитности. Най-вече от детската възраст.
Много пъти съм го обяснявала така: Твоят подсъзнателен ум е като едно видеозаписващо устройство. То записва събития и модели на поведение, значими в емоционален план. Още от крехка детска възраст.
Тази част на ума още пази спомена за това, какво беше чувството, когато не можеше да промениш тягостната атмосфера у дома. Когато не ти се удаваше да успокоиш мама, да разведриш угрижения татко. Или не беше като батко, на който по всички предмети му вървеше по-добре. Когато не получи поощрението, което очакваше и реши: “То е, защото явно не мога добре още.”
Не зная какъв точно е твоят случай, но твоето подсъзнание знае. Идеята е, тези моменти да бъдат разкрити и погледнати под друг ъгъл. От гледната точка на един зрял възрастен, който разбира: “Тогава не можех, защото бях дете. Като дете разсъждавах, като дете действах. В детски представи вярвах. Сега съм голяма. Ще правя нещата другояче. Избирам друго, защото мога.”
Хипнотерапията като инструмент на личностната промяна.
Правилно проведената хипнотерапия е инструмент точно за това: да се върнеш в сцени от миналото и да ги преработиш емоционално, да ги преосмислиш. Да се отделиш енергийно от онова, което те караше да се чувстваш безпомощна и неможеща оттогава и до днес.
Ние трудно улавяме мисли, станали хронични и утвърдени като наше вярване. Приемаме ги за истина , защото това е единствената перпсектива, която ни е позната.
Но само защото нещо ни е познато, родно и мило, не го прави абсолютната истина.
Ти не си това, което някога си помислила за себе си. “Не мога, не ставам, не см достатъчна.”
Ти си това, което избираш да бъдеш днес. Да повярваш в друга истина за себе си. Това е , което хипнотерапията постига всеки път.
Смяна на перспективата. Ново значение на старите опитности. И това променя всичко.
От безпомощност и “Не мога” към “АЗ МОГА всичко, в което повярвам”
Истината е, че детето ще намери за какво да се травмира и да живее в безпомощност. Все ще намери случка, която не може да преработи.
То няма логическото мислене и социалната зрялост да интерпретира света, без да прави заключения в свой ущърб: с мисли, които да го обезсилват, обвиняват и напрягат.
И големият въпрос е: “Къде, в какво, ти, като възрастния индивид, за когото се смяташ, продължаваш да живееш от емоционалната перспектива на детето, което вярваше, че не може. Или не може достатъчно добре?
И колко дълго още ще бъде така, в твоята субективна “истина: за себе си?
Свързани статии с Заучената безпомощност “Не мога. Не мога добре.”
1О твои вярвания за парите, които ги държат далеч от теб
Парите и Закона за Вибрациите
С Парите съм на “ТИ” и се обичаме