Kак твоето детство определя днешното ти качество на живот. Понякога си мисля как детството със сигурност е най-трудният период от живота на човека.
Позицията, в която е поставено, зависимо от другите за своето оцеляване, внушаемо за емоционалните багажи на възрастните,сред които расте. Лоялността, с която подражава и копира поведенчески модели, за да принадлежи. И най-вече, колко е безсилно да напусне ситуация, станала нетърпима.
И това не го казвам, за да обвинявам родителите. Никой родител не се събужда сутрин с мисълта, ей сега ще стъжня живота на моето дете. Не. Но и родителите някога са били наранени деца. И се предава от едно поколение в друго това, което Екхарт Толе нарича “болково тяло”. Мисловните ни навици да мислим в свой ущърб.
За да имаме качество на живот, трябва да имаме качество на мисъл.
Детство – Емоционална нестабилност
Забелязваш ли емоционалният дисбаланс, в който живеем като възрастни? Или сме твърди словоохотливи или пък прекалено стеснителни. Някои са нехайни към парите си, други ги стискат и трупат.
Понякога бягаме от риска, друг път скачаме с двата крака. Или отчаяно търсим “половинката си” или категорично сме се отказали от идеята за партнъорство.
Знаем, че емоционалният ни дисбаланс се корени в миналото ни, защото той отразява огледално мисловните навици и инстинктите на детето, което сме били. Често дори казваме: “От малка съм си такава.”
Емоционалният дисбаланс представлява липса на умения и психологическа зрялост, които са характерни за детската възраст. Проявява се когато децата се опитват да се справят с неща, надхвърлящи тяхната компетентност. Проблемът е, че тази липса на умения се запазва и до зрялата ни възраст.
Емоционалната нестабилност на Възрастния Човек
Ще ти дам пример. Случва ли ти се и днес да се чувстваш като “дете” или да се върнеш в твоето детство:
- Децата свързват това, което им се случва като сигурен знак, че то се случва заради тях. Заради това, какви са те. “Всичко е заради мен”!
- Ако някой е ядосан на детето, унижава го или го нараняа, то си мисли, че е виновно, задето е причинило неудобство. Прави заключение, че е недостойно, недостатъчно, неадкеватно. И оттам нежелано, необичано.
Такива нагласи към себе си могат да останат непроменени с години и цял живот, ако не се започне работа с вътрешния свят.
Кога се случва “порастването”?
Целта на всяка терапевтична работа е порастналото вече дете да смени перспективата и вярванията си. Да приеме, че нанесената тогава травма е била неоснователна, незаслужена. А също и че то се е травмирало от интерпретацията, която е дало, а не директно от случващото се. И тази интерпретция, това придадено значение може и трябва да се промени.
Истината е, че още тогава е имало поне още един друг, по-щадящ детето начин то да си обясни поведението на възрастните около него.
Например: Ако възрастният е ядосан, това е заради начина, по който възрастният мисли. И това не бива да има нищо общо с детската самооценка.
Порастването се случва когато престанем да страдаме в настоящето си, заради своята лоялност към едно трудно минало, което сме приели за единствената истина.
Ние трябва , по-добре късно, отколкото никога, да се осмелим да си тръгнем психически от “родния дом”, като напуснем своята привързаност към онези онаследени модели, които не ни служат добре. Колкото и добре да са ни познати.
Как детските ни преживявания обагрят днешното ни качество на живот?
Един известен психолог беше казал, че всяко семейство е дисфункционално по своя си начин.
Когато детето започне да разбира езика на възрастните, деструктивното поведение на околните предизвиква у него реакция за оцеляване.
Философията на всяко дете и неговото детство е :”Ако принадлежа, ще оцелея.” Затова то се обрича и въвлича в мощна, безкрайно ангажираща невъзможна мисия да поправя, повлиява и променя емоционалния дистресс на този, от когото зависи.
В детското въображение се заражда идеята за неговата първостепенна отговорност да се грижи за това, възрастните да са доволни, щастливи и да се гордеят с него.
Дълги години след това, на такива деца им е трудно да опазват лични граници. Да останат самостойни и суверенни, когато обичат.
В детството формираме характер
И много рядко след това го променяме, когато порастнем. Създаваме образ за себе си в отговор на един или два модела на поведение, основните герои : мама, татко, батко и т.н.
От тях получаваме матрица, парадигма, с помощта на която интерпретираме всичко и всички.
Например става ни втора природа да развеселяваме всички, ако сме израстнали с депресивна майка. Или да ласкаем и угодничим, ако сме имали авторитарен, деспотичен татко.
Ако от нас се очакваше лента на отличник, и до днес се стремим да блеснем на всяко съвещание. А може би сме от онези, “Чувствителните”, на които не можеш да кажеш истината в очите. Гледаха ни под похлупак, може би.
Ние живеем в настоящето си с очи, широко затворени за него. Гледаме назад и повтаряме отколешните модели на родната къща. Това е, което знаем да правим най-добре.
Но служи ли ни добре? И ако не, време е да го изоставим. Да спрем да се припознаваме в него.
Не, няма да е нелоялно.
И няма да означава, че не сме любящи дъщери и синове. А само, че сме порастнали.
И свободни. Да правим нови избори на себе си.
Свързани статии с: “Какво означава да порастнеш?- Или как твоето детство определя днешното ти качество на живот.”
1О твои вярвания за парите, които ги държат далеч от теб
Парите и Закона за Вибрациите
С Парите съм на “ТИ” и се обичаме