Детето се ражда без страхове. Освен от силен шум и от падане, то не знае от какво друго да се страхува.
Когато е нахранено и в безопасност, то е спокойно и щастливо по подразбиране. Още не умее да се тревожи за утре. Не знае, че “утре” съществува като ментален концепт.
Защо всички се умиляват когато видят пухкавото мако бебче? Защо то събужда моментално обич и симпатия дори у непознати? Защото то самото е любов в чиста форма, без условности и осъждане. Бебето не те оценява. Приема те такъв какъвто си.
То приема и себе си напълно и безусловно. Дори ако носът му тече, а папмперсът пълен, пак ще протегне ръчички да те прегърне. Не се съмнява, че заслужава любов още тук и сега. Точно такова каквото е в момента.
Още не са го научили да се съмнява в себе си, да се критикува. Не са му сложили етикети, които го ограничават. Травмите започват когат започва да разбира езика на възрастните наоколо, да копира тяхното поведенив, мнение и реакции, да попива техните вярвания. Получава оценки и ги приравнява със стойността която има в собствените си очи.
Казват му възпитание. Но всъщност е кондициониране. програмиране на идентичността.
Коя съм аз, преди да ме научат какво не съм станала още, а трябва?
Аз съм радостно и спокойно същество. Обичам да творя, да си играя.
Търся комуникация и споделяне с лекота и откритост.
Автентична съм, нямам какво да губя или крия.
Обичлива съм, а когато нещо не ми харесва, не се колебая да го заявя. Дори и съседите ще ме чуят, ако трябва.
Коя съм аз, преди да премина през опитности, които нараняват и отхвърлят?
В мир съм със себе си. По подразбиране съм ценна. усещам го като една благосклонност, вътрешна увереност. Безметежност, която ми позволява да си живея в рамките на този момент, сега.
Доверявам се, че ме харесват, вярвам че съм приета. Имам своето място и си тежа на мястото. Давам си време и пространство за всяка задача и избирам темпо, което ми е комфортно.
Радвам се на успеха на другите, зашото не ми идва на ум, че мога да се сравнявам.
Инстинктивно усещам, че и аз заслужавам от същото. Да получавам.
Обичам да мечтая и вярвам, че желанията се сбъдват. Вярвам, че моите мечти са възможни и достижими. Само като си помисля за тях и вече ми е радостно и съм щастлива. Знам, че скоро е рожденният ми ден, без да знам кога, но скоро. И ще получа всички подаръци.
Когато се уча да вървя или да карам колело, съм търпелива със себе си и упорита. Не ми идва на ум да се упреквам. Забавлявам се, докато преодолявам страха от новото и не приемам неуспехите лично. Само се уча от тях.
И си живея добре, докато….
Коя съм аз след мисълта: “Нещо не ми достига. Не съм достатъчна”?
Докато не ми покажат, че от мен се очаква. Очаква се да бъда нещо, да стана нещо, да постигна нещо. Това ме кара да си мисля, че още съм нищо.
Тоест, че такава, каквато съм сега, не е достатъчно, за да са доволни и радостни. Да ме обичат. Да ми дават вниманието, симпатията и приемането, които като бебе така автоматично и наготово получавах.
Искам да ги радвам, защото ги обичам. Но каквото и да правя, все нещо има. Тяхното добро настроение е нестабилно. И аз си правя погрешния извод, че това се дължи на мен. Защото не съм успяла.
Нещастни са, а на мен ми е невъзможно да им помогна. Тук създавам и следващото си вярване. Не само, че не съм достатъчна, ами съм и безсилна да променя този факт. Заучена безпомощност. Съзнание на ” жертвата”, с която се индентифицирам. Аз горката. И те горките.
Създавам стъпка по стъпка и други вярвания. Набор от повтарящи се умозаключения, които ми описват картината на моята идентичност. Моята представа за самата мен. Неумела, никоя, ничия. Неподготвена. Бездарна. Малоценна. Неоценена. Невидяна. Неразбрана. Провалена. безсилна.
Стоварват ми се трудни чувства. Вина, срам, гняв, тъга. Не казвам на никого. Тайно плача. Преглъщам. Задържам. И така, до ден днешен.
Коя съм аз днес в резултат на негативните вярвания от моето вчера?
Една част от мен днес продължава да се чувства и държи като детето, което съм била. Тази част от мен не знае, че вече съм голяма.
Продължавам да гоня очаквания, само че сега ги усещам като “свои”. Стремя се да получа одобрение отвън. А се лишавам от него във вътрешен план.
Самобичувам се, напрягам се, и фокусът на моето внимание все бяга ту в болезното минало, ту в несигурното бъдеще, търси гаранции за сигурност, контрол или признание.
Нещастна съм, въпреки, че толкова много ми е дадено. Но аз виждам само това, което още нямам. Помниш ли първоначалното вярване, посочено в горните параграфи: “Трябва да стана някой друг, какъвто още не съм, преди да получа одобрение, признание, внимание и любов. Дори и собствената си любов. Най-вече нея.”
Не ми е добре в собствената кожа, а дори не знам защо. Тези дълбоки вътрешни убеждения не винаги излизат на повърхността, за да ги видя, разпозная и разоблича. Те не са нещо, което имам. Те са станали, това, което съм. Моя идентичност. Идентичността на жертвата.
И тогава идват пристрастеностите, вредните ми навици. Отчаян опит да избягам от болката, поне за малко да се потопя в блаженство, колкото и да ми струва след това. Търся облекчение отвън за болка, която може да бъде излекувана само отвътре.
Коя съм аз, когато осъзная травмите от моето детство?
Какво лекува болката? Осъзнаването на нейния причинител. На нейната първопричина.
А също и прошката. Към себе си, за своята незряла детска перспектива. И към другите, за тяхното неосъзнато поведение.
Защото никой родител не се събужда сутринта с мисълта, как да травмира детето си.
А детето винаги ще намери какво да го нарани, защото не разбира още света на травмираните възрастни.
У детето няма още мозъчен капацитет за развито логическо мислене и зрялост, която идва едва после от социалния опит.
Но аз вече отдавна не съм това дете.
Не съм на 5. Заслужавам и мога да изчистя травмите и да се върна в изходно положение. Спокойна и щастлива по рождение. По божий замисъл.
Като творение на една вселена, която е ръководена от енергийния принцип на изобилието, аз няма как да не съм достатъчна. Величието на моя създател е отразено и в мен.
По-божествена и по-ценна не мога да стана, зашото вече съм.
Но мога да стана по духовна в човешката си опитност и да си създам идентичност, с която ще навигирам по-лесно през земната си проява.
Мога да си пренаредя набора от дълбоки вътрешни убеждения, да деактивирам невронни връзки, които вече не ми служат. Да създам и укрепя нови, за да ми олекне.
С новата си вътрешна нагласа ще мисля и действам по друг начин. Други ще са и моите резултати. Ще се превърна от жертва в творец. Замислена съм като такъв.
И ще имам вътрешен мир. “Който никой ум не може да схване..”
Да осъществя проекта на своя живот по най-добрия възможен начин е моя висша отговорност. Да откажа да я поема е да се откажа от силата си.
Как да осъзная травмите от моето детство?
А ето го и начина . Хипнотичната регресия по метода на Мариса Пиър е вълшебен инструмент за навлизане навътре и свързване с моя емоционален ум, който пази архивите на моите предишни преживявания.
Той пази тези, които са оставили най-голям отпечатък. Тези, които са първопричината за моя проблем днес. Когато ги открия, преживявам осъзнаване, което води до промяна на перспективата ми.
Тогава казвам: “Сега разбирам защо. Но от днес мога да правя нови избори. Вземам си силата обратно от това старо вярване. Това вече не съм аз. Сега виждам нещата по друг начин.”
Когато направя това, докато съм във връзка с моето подсъзнание, тоест, в дълбока релаксация, то запомня новото ми решение, променя своята мотивация и превключва на нова вълна. Създава нови невронни връзки, за да ме подкрепя отново, но в другата избрана от мен посока.
Тогава то разбира, че вече съм пораснала и че никога вече няма да се върна да живея в емоционалния свят на малкото, уплашено, уязвимо, зависимо дете, което някога съм била.
Тогава то ще ме подкрепя да подкрепям себе си по начин, който може би не съм намерила в моя роден дом, но винаги съм искала да имам. Сега аз ще си давам обичта, подкрепата, признанието и спокойствието, което преди очаквах отвън.
Ще си казвам това, което преди най- много исках да чуя:
” Обичам те такава, каквато си.”
“Ти си достатъчна за мен. Винаги ще съм до теб. Особено когато падаш. Никога няма да те упреквам. Ще приемам твоите слабости и ще ти помагам да ги преодоляваш.”
Такава ще бъда, извън моите травми. И това е напълно постижимо. И става много по-бързо, отколкото си мислиш. Защото осъзнаването е мигновен процес. Дори когато болката е носена с години.
Сега си спомням една древна поговорка, която казва: “Болката в живота е неизбежна, но страданието е по избор.” Колко дълго ще страдаме зависи само от нас. От нашето решение да поемем отговорност и направим необходимото. Да се осъзнаем.
Зашото промяната се случва единствено и само, когато осъзнаеш, когато извадиш на светло, предизвикаш и промениш текущите си лимитиращи убеждения, блокажи и страхове.>>>>Точно това е, което правим в Клуб “Подсъзнателно Програмиране за Постигане на Целите”.
Ако още не си го направила, можеш да се присъединиш сега. Или по всяко време.
Ако можеше да станеш човека, който може да сбъдне твоите мечти, кога би избрала да го направиш?
Отговора знаеш само ти,